Камерни фестивални вечери-2
Цитатът в заглавието е на Драгомир Йосифов от разговора му с Маня Попова, публикуван в прекрасната й книга „Кръгово време“. Помислих, че е подходящ за текст, в който ще се говори за първия авторски концерт на този голям музикант, който му се случи post mortem. Но преди това се спирам на рецитала на фаготистката Мария Черноокова, на едно концертно матине с участието на Анна Янкова – мецосопран, Мартин Павлов – флейта, Атанас Кръстев – виолончело и Мирослав Георгиев – пиано. Камерната серия на „Софийски музикални седмици“, която успях да посетя, включи и бутиковия концерт на Милена Гюрова, Марияна Панова, Стефан Врачев и Йоанна Буковска, посветен на музикалния климат във Виена в края на 19-и и началото на 20-и век.
Мария Черноокова отдавна се е наложила в музикалния свят с вдъхновения си и прецизен инструментализъм. Рециталът й (27 май), реализиран заедно с пианистката Надежда Цанова очерта интересна панорама на възможни звукови метаморфози в съчетанието на фагота и пианото. И двете дами са с много чувствителен слух по отношение на тембровата комбинация между двата инструмента, което допълнително провокира интереса на публиката в камерна зала „България“. В тоновото излъчване на Мария се откриват залежи от пластове. Спомням си определението на Драгомир Йосифов от същата книга, че фаготът е или болезнен, или брутален. В ръцете на Мария той звучи по-скоро болезнено, на моменти някак любовно – като в концерта на Вивалди и сонатата на Сен-Санс. Благодарение на рецитала й с Надежда Цанова се чуха произведения на чешкия композитор от деветнайсети век Ян Каливода – Вариации и рондо за фагот и оркестър (транскрипция за пиано), академична творба с ясно очертани жанрови граници, както и на много известния (не и у нас) унгарски композитор със сръбски корени Емил Петрович (1930-2011), чиято Passacaglia in Blues прозвуча с интригуващо настроение. Черноокова рядко се изявява като солистка. Жалко, защото тя има неограничения капацитет да разширява звуковите граници на фагота, да въвежда слушателя в специалната атмосфера, която създава с елегантна споделеност. Също и да приближава слушателя до специфичната красота на този инструмент. Имаше и световна премиера от Васил Казанджиев – кратка, но многозначителна Концертна пиеса, създадена специално за дуото.
„Форми на съзерцанието“ – бе сполучливото заглавие на концерта на Янкова, Павлов, Кръстев и Георгиев (матине на 28 юни). Миналата година тези чудесни инструменталисти и певицата отново концертираха в рамките на фестивала. Тази година вместо Сава Вутов, на пианото беше Мирослав Георгиев, който бе направил и впечатляващи аранжименти за състава на „Следобедът на един фавн“ от Дебюси и на „Шехеразада“ от Равел (не беше отбелязано в програмата). От концерта ще запомня дълбоко емоционалното откровение в прочита на Атанас Кръстев на „След един сън“ от Габриел Форе и финото инструментално съгласие в „Следобедът на един фавн“, аранжиран за трио. Изненадващо имах проблем с изявата на Анна Янкова, която, за разлика от друг път, подходи твърде силово и еднопланово към музикалния текст на „Шехеразада“ и на Двете епиграми по Клеман Маро от Равел. Липсваше необходимото нюансиране по отношение на динамиката и на плътността в звукоизвличането, което бе равно, право, плоско и безинтересно. Епиграмите изискват и повече лекота и елегантност в емисията. Янкова изпя още една пиеса – „Времето“ от Мирослав Георгиев, която й се удаде много повече, а и там самата темброва конструкция на творбата допринесе за балансирания диалог и интересните провокации в полифоничните конфигурации.
Същия ден (28 юни) вечерта, пак в камерната зала „България“, певиците Марияна Панова и Милена Гюрова, пианистът Стефан Врачев и актрисата Йоанна Буковска в ролята на наратор пренесоха публиката в онова благословено с гениално изкуство време във Виена от края на деветнайсети и началото на двайсети век. Това беше, както споменах, бутиково преживяване, заредено с култура, с естетика, с финес и сценична елегантност. И с подходящо заглавие „Сецесион – музите на душата“. Понеже вече съм присъствала на няколко подобни рецитала в камерна зала „България“ – на вокалистките от „Бела воче“ и Милена Гюрова имах определени очаквания към този концерт. Не ме подведоха.
Милена Гюрова не за първи път „доставя“ определена музикална епоха на българския образован слушател. Тя има талант и нюх да търси свързване между слово и музика. Нейните структури обикновено са семпли, но детайлите в тях изискват много подготвителна работа и познания. Техните сюжети, освен че са изградени с вкус и култура и обхващат познати и непознати образци предимно от песенния жанр, имат още едно рядко и трудно постижимо качество – железен темпоритъм. Като че ли всичко е изчислено с хронометър, така че да няма никакво забавяне, не дай Боже лутане или нежелани дълги паузи. Сигурно и останалите герои от концерта са давали идеи – подобни събития предполагат определена синергия между участниците в тях. Драматургията на концерта бе изградена около спомените, дневника на Алма Малер-Верфел. Разполагам с този текст на немски език със заглавие Mein Leben в издание от 1960 година с предговор от Вили Хаас – известен есеист, критик, театрален и филмов продуцент, една фигура, чиито занимания мога да сравня с тези на Петър Увалиев без радио модерирането. Йоанна Буковска четеше текстове от Алма, а двете дами на вокалното изкуство и Стефан Врачев изпълняваха песни от Цемлински, Берг, Рихард Щраус, Корнголд, Малер и Алма Малер. Наслаждавах се на ювелирния подход към текстовете на творбите (всичките песни бяха преведени с много усетлив подход на български език и напечатани за публиката от Милена Гюрова и нейния брат Ивайло Гюров). И, разбира се, на различните прочити на изпълнителите. Бих искала тук специално да насоча вниманието и към пианиста Стефан Врачев – един музикант с тънък слух за стила, за спецификата на вокализиране на всяка от двете певици, за звуков баланс и за линията на фразиране във всяка песен. Освен това той се беше погрижил да сюрпризира публиката и с две пиеси от Цемлински – „Спомени от Виена“, с която откри концерта и въведе слушателя в неговата звукова среда, и „Любов“ – една умерено лирична миниатюра, съвсем подходяща за деликатната музикантска природа на Врачев. Той бе и незаменимият партньор на двете певици. Марияна Панова привлича вниманието с плътността на фразиране, с динамически овладяната вокална линия, с релефното представяне на музикалната фактура. А Милена Гюрова е ненадмината в излъчването на споделена интимност, в артикулирането на точното настроение на песенната миниатюра и в деликатното насочване към почерка на композитора, когото изпълнява. Тя наистина завладява с особеното усещане за перфектно изградена култура, което идва може би и от много естественото автентично звучене на немския език в изпълненията й. Буковска бе интонационно сходна с атмосферата на концерта. Удоволствието, с което артистите разкриваха пред своите слушатели познатите и не толкова познати (например четирите песни от Алма Малер) вокални творби и същността на тяхното музикално присъствие направи тази вечер специална.
Концертът в памет на Драгомир Йосифов (1966-2024) се състоя на 11 юни в концертното студио на Българското национално радио. Съвсем не случайно. Йосифов е роден на тази дата и би празнувал своята 60-годишнина, ако съдбата не бе решила друго. В същото това студио той имаше своите концертни изяви – ще припомня, че беше и главен диригент на смесения хор на радиото. Концерта изнесоха „хората на Драго“, музикантите, с които той „работеше“ новата музика, с които разкриваше на не особено грамотния български слушател тайнствата на съвременното музикално творчество. Толкова беше увлечен в тази своя мисия, че никак не се погрижваше за собственото си етаблиране като композитор. Не случайно избрах за заглавие от книгата на Маня Попова точно това откровение на големия музикант. На музикантството му беше удобна тази позиция на Драго и резултатът от това удобство беше, че приживе той не можа да разбере що е туй да има авторски концерт. Самият той предпочиташе да организира подобни събития с музика на Божидар Спасов или Лазар Николов, например. Или да подготви с ансамбъла „Музика нова“ премиера на колега, чието творчество съответства на личната му естетика. Много композитори, надявам се, са му били благодарни за това, че акушира творбите им – Петър Керкелов, Симеон Пиронков – син, Андриан Первазов, Руси Търмъков, Анатол Виеру, Цветана Иванова, Петър Петров. Когато така внезапно си отиде, много хора, мисля изведнъж видяха или осъзнаха огромната пропаст, която зейна и която никога няма да се затвори. Защото неговият капацитет на хомо музикус беше безпределен, чудовищен. Да не говорим за интелектуалния му капацитет, за ерудицията му. Но композиторът Йосифов винаги беше в изчаквателна позиция. Той много добре го обяснява в разговора си с Маня, отпечатан в „Кръгово време“.
И така, на 11 юни, Явор Желев, Росен Идеалов, Мария Черноокова, Атанас Карафезлиев, Георгита Боджиева, Марио Ангелов и Цветана Иванова празнуваха музиката на Драгомир Йосифов, отдадоха своята почит към него. Имаше очакван брой хора в залата на концертното студио на радиото, всеки със своя спомен за този уникален човек. Може да се каже, че подбраните за концерта творби на Йосифов представиха възможния кръг от интереси, заявени в творчеството му в един внушителен отсек от време – от „Булезиана“ за соло флейта (Явор Желев) написана от 17-годишния ученик във Варненското музикално училище (1983) до творбите от 2008 г. – Sonate, que me veux-tu? и Petites pas pour Petipa за фагот и пиано. Мисля си за Булезиана-та като рефлексия на съвсем младия начинаещ композитор към „Чукът без господар“ на Булез. Явор Желев я изсвири, както винаги, с максимално съсредоточаване върху отношението фраза–музикално време и с красноречива темброва игра. Марио Ангелов отдаде цялата си чувствителност на посветената му Sonate, que me veux-tu. И предизвика памет за музиката, която бяха правили с Драгомир – така го приех, спомняйки си и вечерите, посветени на Дьорд Куртаг, и многото концерти, в които двамата бяха рядко срещани партньори-съмишленици. Забележително третиране на звука предложи Ангелов в това изпълнение, едно изпитване на лимита в тембровите му проявления – невероятно разгърнат в изпълнението на Марио. Беше наистина много отдаден, горестен прочит, като отговор на заглавието: „Соната, какво искаш от мен?“. Йосифов обичаше словесните игри. И ги можеше.
Росен Идеалов, Георгита Бояджиева и Цветана Иванова пресъздадоха мимолетно експлицираната трансцедентност в пиесата „Вазарелигети“, наситена със специфична звукова наслада – бавен звук, отлагащ се в пространството, но и с някаква болезненост. И по един чисто йосифовски маниер отразяващ странното на пръв поглед заглавие-комбинация ат имената на Вазарели и Лигети. Пиесата изисква особено търпение за тоновата проекция в музикалното време, за създаване на пространствено въображение – нещо, което бе постигнато с много разбиране от триото.
„Много съм писал за Росен Идеалов. Защото за Росен, каквото и да кажем, каквото и да смятат колегите му кларинетисти, колегите му композитори трябва паметник да му направят. Паметник неръкотворен.“ – споделя Йосифов в „Кръгово време“. За тази негова реплика се сетих особено когато слушах „Пирует 2. Вълшебният кларинет на Росен Идеалов“ за кларинет и електроника. Цялата парадоксалност на мисленето му е в тази пиеса – как не го бях отчела преди! А Росен материализира великолепно скоростното артикулиране на Йосифовата игра със собствената музикална ерудиция. С Petites pas pour Petipa за фагот и пиано Мария Черноокова и Цветана Иванова подчертаха чувството за хумор, криптирано в пиесата. И двете бяха много близки на композитора; той ценеше много Черноокова като изряден, изящен и чувствителен инструменталист, а Цветана му бе творец-съмишленик – композитор, пианист и чембалист, съучастник в доста от музикалните произшествия, родени от неспокойната глава на Йосифов. „Фрагменти V“ за виолончело и кларинет бе представена от първите й изпълнители Росен Идеалов и Георгита Бояджиева – „къси одрасквания и анекдоти, един ред всеки“ – разказва техният автор в това историческо интервю на Маня Попова. Идеите в дванайсетте кратки пиеси са изказани лаконично, но много цветно. Двамата изпълнители наблегнаха преди всичко на вътрешната напрегнатост на музикалния процес, както и на специфичния ход на композиторското слово.
В концерта бяха включени още и ренесансови обработки на композитора, знае се неговото влечение към ранните епохи като диригент. Всъщност събитието сякаш искаше да разкаже/покаже този неповторим Драгомир Йосифов с насочване към повече от неговите музикални и интелектуални интереси. И сполучи в този стремеж. Бе съкровено преживяване.